ОМАР ПО ФРЕНСКИ
През 2002 г. най-големият френски концерн притежаваше заводи за козметични опаковки и моя милост беше представител на един от тях в България. Вносът тръгна неочаквано добре и французите ни поканиха да посетим техния щанд на едно специализирано изложение в Париж, заедно с основния български клиент. Пристигнахме с техническия директор, дизайнера и една красавица от отдел "Снабдяване". Посрещнаха ни прелюбезно. Секретарката на вице-президента ми подшушна, че шефът бил изключително доволен от продажбите в България. По-късно той се появи и ни покани на омар.
Вечерята се състоя в шикозен парижки ресторант. От улицата се влизаше през безистен, чиито стени представляваха аквариуми, където големи омари лежаха на дъното между камъните. Бяхме четирима българи и двама французи, да ги наречем Мосю Рикар - вицепрезидент на фирмата-майка и Мосю Тибо - генерален директор на завода-производител в Чехия.
На слизане от колите казвам „О, мосю Рикар, много съм туше, че ни каните на омар! Аз за последен път ядох такова нещо през 1968 г. в Гвинея, където баща ми беше лекар, но съм забравил вкуса“! „О, мосю Тоншеффф,“ - отговори той с кисела гримаса - „Да ядеш омар в Гвинея е едно, а да го ядеш във Франция "a la française"' е съвсем друго!“ .
Влязохме вътре, заехме една маса и пристигна висок, мустакат келнер с бяла риза, дълга черна престилка и молив на ухото - досущ като френски келнер от филмите. Мосю Рикар прегледа менюто внимателно и поръча 6 порции. Келнерът замина да изпълнява поръчката, а той поклати глава към мен в смисъл „Почакай и ще видиш!“.
Неочаквано, келнерът се върна, наведе се към него и рече „Много съжалявам, мосю, но са останали само 5 порции. Какво ще поръчате вместо шестата?“
Мосю Рикар се втренчи в една картина на стената с очевиден намек, че не питат правилния човек. Келнерът се наведе към мосю Тибо в очакване на същия отговор, но последният се загледа в полилея на тавана.
Келнерът огледа тримата български гости с погледа на пуйка, която се фокусира в определена точка и след това рязко извърта глава към друга, но те не разбраха за какво става въпрос и накрая стигна до мен. Тъй като домакините продължаваха да изучават френското изобразително изкуство и дизайна на осветителните тела, попитах „След като нямате омар, какво ще ми предложите?“ Келнерът се изправи и обяви тържествено „Агнешко a la....!" (не помня по какъв начин), след което сви три пръста, пипна си устните и издаде възклицанието „Пцъ!“, чрез мощно засмукване на въздух, рязко разтваряне на пръсти и повдигане на вежди, досущ като арабин, който иска да ти каже за каква невероятна вкуснотия става въпрос.
„Е добре, такова ще взема“ – поръчах. Двамата домакини се оживиха и вниманието им се възвърна към масата, върху тривиални теми за разговор между хора, които въобще не се интересуват от това, което говорят другите.
След половин час келнерът донесе на всички омари, а на мен – агнешко с ориз. Не беше нищо особено. Домакините си изядоха омарите и дори не ми предложиха да опитам. Тогава разбрах какво значи да ядеш омар по френски – франсето яде омар, ти гледаш.
Вечерята се състоя в шикозен парижки ресторант. От улицата се влизаше през безистен, чиито стени представляваха аквариуми, където големи омари лежаха на дъното между камъните. Бяхме четирима българи и двама французи, да ги наречем Мосю Рикар - вицепрезидент на фирмата-майка и Мосю Тибо - генерален директор на завода-производител в Чехия.
На слизане от колите казвам „О, мосю Рикар, много съм туше, че ни каните на омар! Аз за последен път ядох такова нещо през 1968 г. в Гвинея, където баща ми беше лекар, но съм забравил вкуса“! „О, мосю Тоншеффф,“ - отговори той с кисела гримаса - „Да ядеш омар в Гвинея е едно, а да го ядеш във Франция "a la française"' е съвсем друго!“ .
Влязохме вътре, заехме една маса и пристигна висок, мустакат келнер с бяла риза, дълга черна престилка и молив на ухото - досущ като френски келнер от филмите. Мосю Рикар прегледа менюто внимателно и поръча 6 порции. Келнерът замина да изпълнява поръчката, а той поклати глава към мен в смисъл „Почакай и ще видиш!“.
Неочаквано, келнерът се върна, наведе се към него и рече „Много съжалявам, мосю, но са останали само 5 порции. Какво ще поръчате вместо шестата?“
Мосю Рикар се втренчи в една картина на стената с очевиден намек, че не питат правилния човек. Келнерът се наведе към мосю Тибо в очакване на същия отговор, но последният се загледа в полилея на тавана.
Келнерът огледа тримата български гости с погледа на пуйка, която се фокусира в определена точка и след това рязко извърта глава към друга, но те не разбраха за какво става въпрос и накрая стигна до мен. Тъй като домакините продължаваха да изучават френското изобразително изкуство и дизайна на осветителните тела, попитах „След като нямате омар, какво ще ми предложите?“ Келнерът се изправи и обяви тържествено „Агнешко a la....!" (не помня по какъв начин), след което сви три пръста, пипна си устните и издаде възклицанието „Пцъ!“, чрез мощно засмукване на въздух, рязко разтваряне на пръсти и повдигане на вежди, досущ като арабин, който иска да ти каже за каква невероятна вкуснотия става въпрос.
„Е добре, такова ще взема“ – поръчах. Двамата домакини се оживиха и вниманието им се възвърна към масата, върху тривиални теми за разговор между хора, които въобще не се интересуват от това, което говорят другите.
След половин час келнерът донесе на всички омари, а на мен – агнешко с ориз. Не беше нищо особено. Домакините си изядоха омарите и дори не ми предложиха да опитам. Тогава разбрах какво значи да ядеш омар по френски – франсето яде омар, ти гледаш.