ЦИТРОНЕЛА
Сега Виетнам бил процъфтяваща страна, но през 1989 г. беше докаран до абсурдна бедност от управляващата компартия. Точно тогава с двама директори на предприятия от българската парфюмерийна промишленост отидохме в Ханой да разговаряме с тяхното стопанско обединение "VinaPharm" - държавен монопол като нашия "Фармахим" - за създаване на съвместно предприятие за производство на етерично масло от цитронела. Във Виетнам имало два сезона - мокър и сух, а цитронелата давала две реколти годишно, при това била много по-буйна от нашата. Идеята беше ние да апортираме в предприятието една дестилационна инсталация, а те - сграда, земя, електропровод, водопровод и т.н., а после ще наемаме работници, ще произвеждаме масло и ще го продаваме на "трети страни".
Българското ВТО "Разноизнос" имаше там представител - един Тошко, голям образ, женен срещу виетнамка, който си беше в България и го разпитах предварително за положението там. Той ме посъветва да си нося туба с вода за пиене. "Ами!" - помислих си - "Как ще нося туба с вода на другия край на земята? И там живеят хора, и те пият вода, ще я пием и ние". Още повече, че не беше ясно Тошко дали не се майтапи, защото обясни най-сериозно как виетнамците готвели куче с ориз - държали кучето гладно затворено в банята няколко дни "за да се изчисти", след това му давали да се наяде с ориз, одирали го и го пекли цяло, беза да го кормят.
Тръгнахме без вода. Баща ми, който беше лекар, на изпращане ми даде бащински съвет всяка вечер да си лягам кьор-кютюк пиян, защото иначе можело да хвана някакъв паразит, който да ми съсипе живота.
Българското ВТО "Разноизнос" имаше там представител - един Тошко, голям образ, женен срещу виетнамка, който си беше в България и го разпитах предварително за положението там. Той ме посъветва да си нося туба с вода за пиене. "Ами!" - помислих си - "Как ще нося туба с вода на другия край на земята? И там живеят хора, и те пият вода, ще я пием и ние". Още повече, че не беше ясно Тошко дали не се майтапи, защото обясни най-сериозно как виетнамците готвели куче с ориз - държали кучето гладно затворено в банята няколко дни "за да се изчисти", след това му давали да се наяде с ориз, одирали го и го пекли цяло, беза да го кормят.
Тръгнахме без вода. Баща ми, който беше лекар, на изпращане ми даде бащински съвет всяка вечер да си лягам кьор-кютюк пиян, защото иначе можело да хвана някакъв паразит, който да ми съсипе живота.
|
Както и да е, летяхме цяла нощ и ден през Москва и Калкута и пристигнахме най-накрая в Ханой. Тошко дойде с нас по своята си работа. Вечерта, веднага след като се настаннихме в хотела, слязох в бара да търся вода и твърд алкохол. На рарафтовете бяха наредени една през друга само два вида бутилки по 750 грама - водка "Lua - Moi" и някакво бренди "The Three Snakes Cognac". Етикетът на коняка беше обграден от венец, изплетен от змии - типично в техния стил. Поръчах стек вода и бутилка коняк. Барманът, като видя, че съм чужденец, не ми даде малка бутилка от рафта, еизвади изпод барплота голяма 3 литрова бутилка със същия коняк, но вътре до половината пълна със змии и на гърлото зачкачен с жълта връвчица сертификат за качество: "Ние - производителите, гарантираме, че в този коняк са накиснати три различни ценни видове змии." Добре, че човекът се опита да ми пробута голямата бутилка, защото в малката нямаше змии. Взех бутилка водка и стек вода.
В стаята опитахме да пием вода; добре но тя смърди на сяра по-силно, отколкото изворът на артилерийския полигон на Шабла и не се пие. Затова си изработихме технология - стискаш с едната ръка двете ноздри, с другата надигаш шишето, гъл-гъл-гъл, после мощно вдишваш и издишваш няколко пъти за да си прочистиш дъха и накрая си пускаш носа. Тошко хубаво ме беше посъветвал да си нося туба с вода от България. Разбира се, изпълнихме и бащинския ми съвет. |
На другия ден отидохме в посолствтото и по пътя видяхме деца с дълги пръти да бият клоните на едно дърво. Падаха някакви зелени буболечки, а те ги събираха и ядяха.
В посолството срещнахме една българска лекарка, женена за началник-щаба на виетнамските военно-въздушни сили, която ни отвори очите за заплатите в страната. Виетнамците получавали купони за основни храни и дочени дрехи плюс някаква мизерна заплата. Нейната лекарска заплата, както и тази на мъжа и били много високи - по 5 рубли на месец (в донги, приравнено в рубли). Частни леки коли нямало, защото били много скъпи. Всички спестявали с години за да си купят велосипед, защото един велосипед струвал 245 рубли. Семействата с два велосипеда се считали за най-богатите в Ханой.
На обяд в ресторанта на хотела пристигнаха гости от сватба - младоженците слязоха от раздрънкан москвич 403, а гостите - от още по-стар автобус. Запълниха салона, като седнаха на маси по четирима. Сервираха яденето и пиенето - на всеки по едно шише лимонада, а в средата на масата - чинийка от чаена чаша и в нея, за четирима души - шепа тиквени семки. Друго не им сервираха по-късно. След като пийнаха по глътка лимонада, започнаха да танцуват и искрено да се веселят.
В посолството срещнахме една българска лекарка, женена за началник-щаба на виетнамските военно-въздушни сили, която ни отвори очите за заплатите в страната. Виетнамците получавали купони за основни храни и дочени дрехи плюс някаква мизерна заплата. Нейната лекарска заплата, както и тази на мъжа и били много високи - по 5 рубли на месец (в донги, приравнено в рубли). Частни леки коли нямало, защото били много скъпи. Всички спестявали с години за да си купят велосипед, защото един велосипед струвал 245 рубли. Семействата с два велосипеда се считали за най-богатите в Ханой.
На обяд в ресторанта на хотела пристигнаха гости от сватба - младоженците слязоха от раздрънкан москвич 403, а гостите - от още по-стар автобус. Запълниха салона, като седнаха на маси по четирима. Сервираха яденето и пиенето - на всеки по едно шише лимонада, а в средата на масата - чинийка от чаена чаша и в нея, за четирима души - шепа тиквени семки. Друго не им сервираха по-късно. След като пийнаха по глътка лимонада, започнаха да танцуват и искрено да се веселят.
На другия ден отидохме на среща във "Винафарм". В приемната ни посрещнаха две момчета от търговския отдел, не си дадоха картичките, но любезно ни поздравиха на руски "Здравствуйте, товарищи! Добро пожаловать! Кофе, коняк?" Ние любезно отказахме коняка - все пак е 10 часа сутринта, но те си поръчаха и двете питиета и веднага ги заченаха. През това време проведохме обичайния встъпителен разговор - "Как пътувахте? В кой хотел сте отседнали? Как е в България?" и т.н. Отговорихме съответно, че всичко е ОК, настанени сме в хотел "The flying dragon" и т.н. Отворихме си бележниците за да започваме. Виетнамците ненадейно станаха, протегнаха ръце за ръкостискане и казаха: "Е добре, желаем ви успешна работа и всичко най-хубаво!", след което напуснаха стаята.
Докато се пулихме един на друг и се чудихме какво става, влезе втора двойка младежи и започнаха: "Здравствуйте, товарищи! Добре дошли! Кофе, коняк?" Изгледахме ги с недоверие, но си поръчахме отново кафе. Те си поръчаха кафе и коняк, след кето започнаха: "Как пътувахте? В кой хотел сте отседнали? Как е в България?" и т.н. Отговорихме отново, че всичко е ОК, настанени сме в хотел "The flying dragon" и т.н. Завършихме встъпителния разговор и очаквахме продължението. Обаче, виетнамците неочакано станаха, протегнаха ръце за сбогом и казаха: "Е добре, желаем ви успешна работа и всичко най-хубаво!", след което напуснаха стаята!
Това вече ни шашна. След малко пристигна трета двойка - мъж и жена и започнаха отново: "Здравствуйте, товарищи! Добре дошли! Кофе, коняк?"
Въпреки, че никак не беше любезно, се троснах: "Извинете, но ние не сме дошли във Виетнам да пием кафе и коняк! Някой ще ми обясни ли кой отговаря за проекта?" Другарката отговори - "С нас! Аз отговарям за проекта!" "Така ли?", казах, "Кои сме ние и защо сме дошли?" Тя отговори - "Вие сте делегацията от "МатХим" и ще говорим за създаване на съвместно предприятие за цитронела".
Този отговор успокои положението, двамата си изпиха кафето и коняка и дамата, която явно беше началник, рече: "Ние тук сме висшестоящата организация и отговаряме за външната търговия. Предлагаме ви утре да отидете до колхоза, да се уговорите с тях и после да дойдете да ни разкажете за какво сте се разбрали. А сега, заповядайте на обяд!"
- Мерси, не сме гладни! - отклонихме поканата, понеже още не беше станало 11:30 ч.
- Ааа, гладни сте, гладни сте! Отиваме на обяд! - заповяда колежката.
Излязохме навън, където ни чакаха 4 леки коли с народ, който не бяхме виждали. Пристигнахме в някакъв ресторант с име отново на хвърчащо или пълзящо влечуго и седнахме на една дълга маса. На другите 4-5 маси за четири човека се настаниха хората от леките коли, явно - персонал от "Винафарм". Срещу нас точно седна генералният директор. Човекът беше слеб като останалите, с интелигентна физиономия, но костюмът му беше на около 30 години, а на едното коляно имаше хоризонтална кръпка. Червеното му пуловерче под сакото беше на дупки. Това беше човекът, който отговаряше за всички козметични и фармацевтични заводи в страната.
За обяд сервираха супа и охлюви, но не като деликатес, а защото нямаше друго месо. Охлювите бяха смлени на кайма с някакъв пълнеж, направени на топки и топките напъхани обратно в черупките. За лесно изваждане под всяка топка бяха натиснали лист цитронела, който в сгънато положение стърчеше навън и представляваше удобна дръжка за извадане на топката. Супата имаше особен мирис и леко отместих чинията в средата на масата.
Бойко от карловския завод "Българска роза" до мен бъркаше супата и изучаваше съдържанието. По едно време рече: "Тончев, в моята май има око на маймуна". "Бойко," - отвърнах - "трай си защото някой от нас ще вземе да се избюлва на масата!"
В това време виетнамците отсреща се впуснаха в разговори на висок тон и искрено се веселяха, без да ни обръщат внимание. По едно време генералният срещу мен попита, "Товарищ Тончев, ще си ядете ли супичката?". "Не! " - отговорих. Той я придърпа пред себе си и благодари, след което я хапна набързо.
Докато се пулихме един на друг и се чудихме какво става, влезе втора двойка младежи и започнаха: "Здравствуйте, товарищи! Добре дошли! Кофе, коняк?" Изгледахме ги с недоверие, но си поръчахме отново кафе. Те си поръчаха кафе и коняк, след кето започнаха: "Как пътувахте? В кой хотел сте отседнали? Как е в България?" и т.н. Отговорихме отново, че всичко е ОК, настанени сме в хотел "The flying dragon" и т.н. Завършихме встъпителния разговор и очаквахме продължението. Обаче, виетнамците неочакано станаха, протегнаха ръце за сбогом и казаха: "Е добре, желаем ви успешна работа и всичко най-хубаво!", след което напуснаха стаята!
Това вече ни шашна. След малко пристигна трета двойка - мъж и жена и започнаха отново: "Здравствуйте, товарищи! Добре дошли! Кофе, коняк?"
Въпреки, че никак не беше любезно, се троснах: "Извинете, но ние не сме дошли във Виетнам да пием кафе и коняк! Някой ще ми обясни ли кой отговаря за проекта?" Другарката отговори - "С нас! Аз отговарям за проекта!" "Така ли?", казах, "Кои сме ние и защо сме дошли?" Тя отговори - "Вие сте делегацията от "МатХим" и ще говорим за създаване на съвместно предприятие за цитронела".
Този отговор успокои положението, двамата си изпиха кафето и коняка и дамата, която явно беше началник, рече: "Ние тук сме висшестоящата организация и отговаряме за външната търговия. Предлагаме ви утре да отидете до колхоза, да се уговорите с тях и после да дойдете да ни разкажете за какво сте се разбрали. А сега, заповядайте на обяд!"
- Мерси, не сме гладни! - отклонихме поканата, понеже още не беше станало 11:30 ч.
- Ааа, гладни сте, гладни сте! Отиваме на обяд! - заповяда колежката.
Излязохме навън, където ни чакаха 4 леки коли с народ, който не бяхме виждали. Пристигнахме в някакъв ресторант с име отново на хвърчащо или пълзящо влечуго и седнахме на една дълга маса. На другите 4-5 маси за четири човека се настаниха хората от леките коли, явно - персонал от "Винафарм". Срещу нас точно седна генералният директор. Човекът беше слеб като останалите, с интелигентна физиономия, но костюмът му беше на около 30 години, а на едното коляно имаше хоризонтална кръпка. Червеното му пуловерче под сакото беше на дупки. Това беше човекът, който отговаряше за всички козметични и фармацевтични заводи в страната.
За обяд сервираха супа и охлюви, но не като деликатес, а защото нямаше друго месо. Охлювите бяха смлени на кайма с някакъв пълнеж, направени на топки и топките напъхани обратно в черупките. За лесно изваждане под всяка топка бяха натиснали лист цитронела, който в сгънато положение стърчеше навън и представляваше удобна дръжка за извадане на топката. Супата имаше особен мирис и леко отместих чинията в средата на масата.
Бойко от карловския завод "Българска роза" до мен бъркаше супата и изучаваше съдържанието. По едно време рече: "Тончев, в моята май има око на маймуна". "Бойко," - отвърнах - "трай си защото някой от нас ще вземе да се избюлва на масата!"
В това време виетнамците отсреща се впуснаха в разговори на висок тон и искрено се веселяха, без да ни обръщат внимание. По едно време генералният срещу мен попита, "Товарищ Тончев, ще си ядете ли супичката?". "Не! " - отговорих. Той я придърпа пред себе си и благодари, след което я хапна набързо.
В ляво от генералния директор седеше другарката от днешната среща, която отговаряше за проекта. Издебнах подходящ случай, наведох се към нея и дискретно я попитах:
- Колежке, какъв беше този номер сутринта когато ни посрещнахте три пъти?
- Товарищ Тончев - обясни тя - моята заплата е пет рубли на месец. Един килограм кафе струва шест. Една бутилка коняк струва седем рубли. Няма никакъв начин ние да пием кафе и коняк, освен на преговори. Затова сме си изработили с колегите процедурата "Приветстване на чуждестранни гости." Когато ние имаме среща - пращаме пред нас колегите от другите две кантори да поздравят гостите и да пият кафе и коняк. Обаче, когато утре те имат среща - те нас ще поканят.
След този отговор станах и и стиснах ръката през масата.
- Колежке, какъв беше този номер сутринта когато ни посрещнахте три пъти?
- Товарищ Тончев - обясни тя - моята заплата е пет рубли на месец. Един килограм кафе струва шест. Една бутилка коняк струва седем рубли. Няма никакъв начин ние да пием кафе и коняк, освен на преговори. Затова сме си изработили с колегите процедурата "Приветстване на чуждестранни гости." Когато ние имаме среща - пращаме пред нас колегите от другите две кантори да поздравят гостите и да пият кафе и коняк. Обаче, когато утре те имат среща - те нас ще поканят.
След този отговор станах и и стиснах ръката през масата.
Вечерта Тошко ни заведе с неговата служебна кола на дискотека. Музиката - дива, народът танцува неистово и по едно време двама младежи чупят по една бутилка и започват да се бият в средата на дансинга, докато другите не престават да танцуват. Много бързо ги изхвърлят да си довършат спора навън. Навън, докато пушим ни заговаря на български някакъв младеж, който бил работил в България, където "паднал голям живот!". Питам къде е бил този живот и той уточнява - "В Меден рудник, Бургас!"
На връщане пътувахме по дълъг прав асфалтов път в града, покрай някакво езеро. Пътят беше отделен от водата с дълъг леко наклонен затревен бряг с редки дървета и ширина не повече от 5 метра. Тошко, в ролята си на гид обясни: "Виетнамците имат остър жилищен проблем - живеят по 2-3 поколения в една стая и няма къде да правят секс. Затова, през сухия сезон тук на тази тревна ивица нощно време лягат десетки двойки една до друга. Интересното е, че докато кавалерите правят лицеви опори върху дамите, с едната ръка я държат, а с другата стискат колелото, някой да не им го отмъкне".
На връщане пътувахме по дълъг прав асфалтов път в града, покрай някакво езеро. Пътят беше отделен от водата с дълъг леко наклонен затревен бряг с редки дървета и ширина не повече от 5 метра. Тошко, в ролята си на гид обясни: "Виетнамците имат остър жилищен проблем - живеят по 2-3 поколения в една стая и няма къде да правят секс. Затова, през сухия сезон тук на тази тревна ивица нощно време лягат десетки двойки една до друга. Интересното е, че докато кавалерите правят лицеви опори върху дамите, с едната ръка я държат, а с другата стискат колелото, някой да не им го отмъкне".
На другия ден заминахме на посещение в кооператива. Качиха ни в една стара волга, а отзад ни следваше съветски джип от виетнамската война. Изминахме 30 км., волгата спря и ни поканиха да се прекачим в джипа. Обясниха ни, че оттук нататък пътят не бил толкова добър. Седнахме в джипа и започна едно здраво друсане по макадан с напречни скални ребра. По едно време друсането престана и джипът ускори до около 60 км/ч. Бяхме стигнали до голяма река, почти като Дунав, но сега в сухия сезон водата се е беше отдръпнала и оголеният пясък представляваше гладка и твърда повърхност. Джипът разви скорост по брега успоредно с реката. Попитах преводача до мене:
- Шофьорът защо не продължи по пътя?
- Ами това е пътят! - отговори той.
- Така ли? Ами през мокрия сезон няма ли вода тук?
- О, има! - каза той и вдигна длан до тавана на джипа.
- А тогава как ходите до колхоза?
- Ами не ходим!
Още в този момент стана ясно, че нищо няма да излезе от нашия проект. Продължихме нататък, по някое време джипът премина реката през една плитчина и стигнахме до кооператива. Там ни посрещна цялото ръководство в зала за преговори, която представляваше наколно жилище с редки дъски вместо стени. Приличаше на клетката в която държаха американския пилот, когато Рамбо отиде да го спасява, само че беше много по-голяма, с дълга дървена маса по средата и две пейки. Седнахме на едната пейка, а от другата страна се настаниха около 20 души, повечето правостоящи. В средата срещу нас се позиционира председателят на колхоза, до него - партийният секретар. Председателят беше с една ръка, а партийният секретар - с едно око - явно герои от войната с американците.
- Другари, дошли сме тука да правим съвместно предприятие за цитронелово масло. Ние ще вложим дестилационната инсталация. Вие какво ще дадете? - започнахме ние.
Оттатък масата започна яростен спор на висок глас, като всеки викаше и ръкомахаше. След повече от пет минути караницата стихна и председателят отговори:
- Нищо!
- Е, как така нищо??? Нали ще правим съвместно предприятие! Вие трябва да вложите една част, ние - другата и после ще делим печалбата пропорционално!
- Не, - каза председателят- ние решихме предприятието да е 100% ваше. Построявате го, наемате нас като работна сила, плащате ни заплати, а цялата продукция ще е ваша!
- Така ли, а какви месечни заплати ще искате? - попитах.
Оттатък се разрази още по-яростен и дълъг спор. След като утихна, председателят съобщи тържествено:
- Пет рубли на месец!
- А, пет рубли? Ами поне помещение за инсталацията нямате ли?
- Не! Вие ще си построите цех!
- Как ще го построим, тук няма ток!
- Има ток!
- Къде е? Тук не виждаме нито крушка, нито ключове, нито кабели!
- Ей тука на трийсетина километра има трафопост - ще си дръпнете кабел!
- Ами нямате и мост над реката! Как ще работим, след като 4-5 месеца няма достъп?
- Е, ще си построите и мост!
Приключихме разговора набързо и се прибрахме в Ханой. На другия ден отидохме във "Винафарм" да докладваме за срещата с кооператива. Присъства генералният директор, който попита:
- Е товарищи, как мина срещата? Ще правим ли съвместно предприятие?
- Да, разбира се! - отговорих. Тук имате прекрасни условия - две реколти годишно! Абсолютно сме заинтересовани, само че трябва много сериозно да обмислим предложението си. Затова ще ви отговорим след един-два месеца.
Човекът се успокои, пи кафе с коняк, ние се върнахме в България, а след два месеца никой от тях не се поинтересува какво сме решили.
- Шофьорът защо не продължи по пътя?
- Ами това е пътят! - отговори той.
- Така ли? Ами през мокрия сезон няма ли вода тук?
- О, има! - каза той и вдигна длан до тавана на джипа.
- А тогава как ходите до колхоза?
- Ами не ходим!
Още в този момент стана ясно, че нищо няма да излезе от нашия проект. Продължихме нататък, по някое време джипът премина реката през една плитчина и стигнахме до кооператива. Там ни посрещна цялото ръководство в зала за преговори, която представляваше наколно жилище с редки дъски вместо стени. Приличаше на клетката в която държаха американския пилот, когато Рамбо отиде да го спасява, само че беше много по-голяма, с дълга дървена маса по средата и две пейки. Седнахме на едната пейка, а от другата страна се настаниха около 20 души, повечето правостоящи. В средата срещу нас се позиционира председателят на колхоза, до него - партийният секретар. Председателят беше с една ръка, а партийният секретар - с едно око - явно герои от войната с американците.
- Другари, дошли сме тука да правим съвместно предприятие за цитронелово масло. Ние ще вложим дестилационната инсталация. Вие какво ще дадете? - започнахме ние.
Оттатък масата започна яростен спор на висок глас, като всеки викаше и ръкомахаше. След повече от пет минути караницата стихна и председателят отговори:
- Нищо!
- Е, как така нищо??? Нали ще правим съвместно предприятие! Вие трябва да вложите една част, ние - другата и после ще делим печалбата пропорционално!
- Не, - каза председателят- ние решихме предприятието да е 100% ваше. Построявате го, наемате нас като работна сила, плащате ни заплати, а цялата продукция ще е ваша!
- Така ли, а какви месечни заплати ще искате? - попитах.
Оттатък се разрази още по-яростен и дълъг спор. След като утихна, председателят съобщи тържествено:
- Пет рубли на месец!
- А, пет рубли? Ами поне помещение за инсталацията нямате ли?
- Не! Вие ще си построите цех!
- Как ще го построим, тук няма ток!
- Има ток!
- Къде е? Тук не виждаме нито крушка, нито ключове, нито кабели!
- Ей тука на трийсетина километра има трафопост - ще си дръпнете кабел!
- Ами нямате и мост над реката! Как ще работим, след като 4-5 месеца няма достъп?
- Е, ще си построите и мост!
Приключихме разговора набързо и се прибрахме в Ханой. На другия ден отидохме във "Винафарм" да докладваме за срещата с кооператива. Присъства генералният директор, който попита:
- Е товарищи, как мина срещата? Ще правим ли съвместно предприятие?
- Да, разбира се! - отговорих. Тук имате прекрасни условия - две реколти годишно! Абсолютно сме заинтересовани, само че трябва много сериозно да обмислим предложението си. Затова ще ви отговорим след един-два месеца.
Човекът се успокои, пи кафе с коняк, ние се върнахме в България, а след два месеца никой от тях не се поинтересува какво сме решили.