ЦРНА ТРАВА
Crna Trava
През 1989 г. СО „Парфюмерия и козметика“, Пловдив, беше поканено от една мароканска фирма от Казабланка да създаде съвместно предприятие за производство на етерично масло от жасмин. Мароканците имаха земя и празно хале, а ние можехме да апортираме дестилационна инсталация.
Отидохме на посещение при тях, показаха ни халето и земята и вечерта ни поканиха на вечеря, както е редно. Бяхме около 8 души, четирима българи и толкова мароканци. Зад всеки застана прав по един келнер, а девети „обер-келнер“ общуваше с нас, защото тези стърчащите явно нямаха право на това. Сервираха големи чинии покрити със сребърни похлупаци, които бяха вдигнати едновременно от всички келнери по команда от „обера“. Оказа се, че отдолу ястието е почти нарисувано, защото на такива бизнес вечери аристократите явно знаят, че не трябва да отиват гладни.
Към края на вечерта оберът постави пред мен бутилка шампанско и посочи ъгъла на ресторанта, откъдето любезно ми кимна мъж на около 60 години с европейска физиономия и бяла коса, облечен в изискан костюм.
Излязохме от ресторанта, извиних се, че нещо съм забравил вътре, отдох направо към него; той това и чакаше – подаде ми визитка и направи жест да се обадя по телефона. В хотела му звъннах и човекът отговари на странен български език – смесица между езика на баба ми и сръбски. Попита ме дали може утре да ми прати кола в хотела да ме вземе, защото има нещо да говорим.
Сутринта в уговорения час пристига бял мерцедес с шофьор и ме води на среща с непознатия господин. Спира пред девететажна сграда с един вход на голям булевард, която все още не е довършена – на витрините на партера, явно предназначен за магазини, са изписани с бяла боя големи букви S. На челото на козирката над входа се мъдри странен надис: „Residence Crna Trava”
Завеждат ме на първия етаж над партера, където ме посреща домакинът – Мосю Радомир М.., който се оказва наш човек от село Црна трава, Сърбия, на границата с България и който ми предага да се обръщам към него с «Бай Радо». Кабинетът му - огромен, обзаведен с тежки дървени мебели от червено дърво, а на стената над бюрото виси портрет на краля - Хасан II.
Бай Радо сега не носеше официалния костюм от снощи, а скромна сива жилетка. Прие ме изключително сърдечно и започна разговора така:
- Аз съм българин от западните покрайнини. Докладваха ми, че наши хора са дошли тук да правят някакъв бизнес с местна фирма. Извиках те да ти кажа, че не знам какво искате да правите, но аз ви предлагам два пъти по-добри условия, за да го направите с мен!
След това изявление ме покани да се качим в неговия апартамент на последния етаж на сградата. Обширната тераса, обкантена с палми в големи дървени саксии, предлагаше впечатляващ панорамен изглед към морето, пристанището и града. Апартаментът с площ около 400 м2 представляваше абсолютен кич – всяко квадратче от гипсовите стени и тавани на многобройните стаи бяха гравирани във фигурки на птици и животни. Имаше отделна стая за папагал, който живееше в клетка с размерите на телефонна кабина - изработена от дърво, кристални задни стени и жълта метална решетка отпред. Баните, няколко на брой, бяха облепени с помпозни плочки, а на ръкохватките на смесителните батерии бяха нахлузени масивни метални гривни от жълт метал.
- Бай Радо, а? - попитах предпазливо, като посочих една гривна
- Аха, 22 карата - кимна той.
- Извинявай, но всичкото това нещо харесва ли ти?
- Глупости – отговори той – това съм го построил за продажба по вкуса на арабите. Те не купуват жилища на чертеж, а само готово строителство. Плащат добре, но искат преди това всичко да видят завършено.
След това бай Радо ми разказа своята история. Той бил „дюлгерин“ от село Црна трава (Черна трева)от бившите български земи в Западна Сърбия. На един шкаф имаше стара снимка, на която той като млад седи на стол, в черен костюм и бяла риза без вратовръзка, а до него от двете му страни стоят прави жена му и синът му, всички поставили чинно едната си ръка на рамото на бащата. Жената беше облечена в българска национална носия, с пендари и пафти. Югославският президент Йосиф Броз Тито тогава пускаше своите поданици да пътуват и работят в чужбина, за което те го боготворяха. Понеже в селото нямало работа, бай Радо „грабнал теслата“ и тръгнал на гурбет като зидар в чужбина. Пристигнал в Либия и се хванал да работи на някакъв строеж.
- Венце, - каза - най-мъчно ми беше да спестя пари за първата куча!
След като спестил пари да купи материали за строеж на една къща, взел някого да му помага, построил къщата и я продал. После уточни:
- Язе съм прост човек, не моем да сметам, моем само да умножавам по две.
Продал къщата с печалба от 100%, с парите купил материали за две къщи, наел още хора да му помагат, построил ги и ги продал по същата схема, като получил пари за четири къщи. Така се сложило началото на една проста геометрична прогресия, която го довела до положение, при което Бай Радо построил подземните бункери на Муамар Кадафи, като наел за подизпълнител „Техноекспортстрой“, България. Понеже бях работил три месеца в „Техноекспортстрой“, щях да падна под масата. Това беше елитната българска строителна фирма с хиляди изявени инженери и строители, които строяха в Либия болници, стадиони и какво ли не още! И точно тя станала подизпълнител на Бай Радо от Црна трава!
Следвайки простото си ценообразуване, бай Радо натрупал 80 милиона долара, които вложил в акции на „Фолксваген“ и „Даймлер-Бенц“. Хубаво, но в началото на 80-те години Муамар Кадафи го прихванали карастанчовите и започнал да арестува богати бизнесмени, да ги обвинява в смъртния грях, че са „против революцията“ да ги хвърля в затвора и да им конфискува имотите. В този период баща ми беше в Либия и когато се върна разказа, че негови приятели араби натоварвали жените и децата си на джиповете и бягали навътре в пустинята на палатки за няколко месеца, докато на Кадафи „му мине“.
Бай Радо бил предупреден, че е включен в списъка и решил да се спасява, но имал проблем – той плащал на охраната, а тя работела за тайните служби на Кадафи и го следвала неотлъчно. Затова един ден нашият натрупал в сейфа си в офиса 5 милиона долара в динари, които не успял да изнесе от Либия, извикал охраната и им казал: „Момчета, отивам до обекта, но никой от вас не искам да ме придружава. Ще стоите тук да си отваряте очите, защото вижте какво има тук“. Отворил вратите на сейфа и показал пачките. Онези се опулили и останали всичките до прозорците и вратите да пазят парите.
Оставен сам, Бай Радо отишъл с колата на летището, където го чакал съветски "агроном", който пилотирал "комбайн" „Миг-21“. Не попитах колко пари е броил на главния агроном с генералските пагони, който е разрешил операцията. Руснакът му дал да облече предварително приготвен пилотски костюм с неговия размер. Бай Радо бил предупреден, че зад задната седалка на изтребителя имало място само за малък куфар. Той го натъпкал с пари, две ризи и бельо. Когато излетели, попитал пилота – „Ти за къде си бе, момче?“ "Момчето" отговорило – „За Москва, но ще кацам в Прага да разреждам.“
Бай Радо слязъл на военното летище в Прага, пожелал на руснака всичко най-хубаво, отишъл на хотел и си подготвил следващото местожителство. Познавал цяла Северна Африка и можел да отиде на много места, но най-много му харесвало Мароко.
- В Мароко - продължи той - ти си чуждестранен инвеститор. Тук е рай за бизнеса. Трябва само на направиш две неща – първо – да закачиш портрета на краля над бюрото си и второ – да си плащаш данъците. Ти си кокошка, която снася златни яйца за кралската хазна. След това, ако някой нещо те закачи или ти създаде някакъв проблем, те си го прибират и го закопават в пустинята.
Така и направил бай Радо. Пристигнал в Казабланка, купил терен на централния булевард и построил блока „Резиденция Црна трава“ с по два апартамента по 200 м2 на етаж. Първата му работа след това била да продаде два от тях, единия – на кмета на града, а другия – на шефа на полицията. Не питах конкретно по колко ги е продал, но не вярвам да е било скъпо. Останалите ги дал под наем, а самият той се настанил в най-горния апартамент, един на цялата плоча, който още не беше продаден.
Точно тогава се появяваме ние от "Парфюмерия и козметика" България, да правим съвместно предприятие.
- Бай Радо - казвам – не може да ни предлагаш "два пъти по-добри условия" за нещо, което не знаеш какво е. Ние сме дошли тук да правим съвместно предприятие за отглеждане на жасмин и производство на етерично масло, което да продаваме във Франция. В този бизнес ние не умножаваме по две. Ако французите те оставят да спечелиш 10%, трябва да си щастлив, защото може и нищо да не спечелиш!
- Няма нищо, Венце, не ща повече да строя! Строителството е работа за прости хора. Искам да се занимавам с индустрия! Индустрия искам да правя!
- Бай Радо, - настоявам – зарежи тази работа с жасмина. Щом като искаш да се занимаваш с индустрия, ще ти дам по-лесна идея. Виж сега какво бие на очи тук в Казабланка. Сградите ви – прекрасни, улиците – също, чистота, палми, изобщо - рай. Само нещо ще ти избоде очите – пътните ви знаци на нищо не приличат – изрязали ги на ръка с ножица от тенекия, боядисали ги с червена боя и отгоре написали на Stop или каквото и да е там друго. Светофарите ви – едни такива - малки и едностранни – гледат само към пътя и шофьорите. Пешеходците трябва да си извъртат главите и да внимават кога ще светне червено към колите и тогава да пресекат улицата. В България нашите знаци са щамповани на машина, покрити са със светоотразително фолио 3М, светофарите ни са големи, гледат на три страни и са такива, както в Западна Европа. Кралят има ли резиденция в Казабланка?
- Има.
- По коя улица минава, когато идва?
- По тази.
- Добре, значи ето ти идея: Влагаш 10 000 долара и каниш българското предприятие „Пътна сигнализация“ да ти маркира пет километра от тази улица. От института по кибернетика и роботика ще ти направим „зелена вълна“. След това свикваш един митинг и тържествено подаряваш отсечката на братския марокански народ. Аз ще ти напиша речта. Ще кажеш, че Казабланка е перлата на Западна Африка и има огромен потенциал за международен туризъм, само дето остава едно нещо да се оправи – пътната сигнализация! След което, с помощта на комшиите от долните два етажа, ще спечелиш търга за оправяне на целия град.
Бай Радо зяпна, а аз се развихрих и продължих:
- Ще ти дам още една идея. Като пътувахме към цеха на мароканците видях, че покрай пътя са разхвърляни стотици автомобилни гуми, включително такива от камиони и трактори. Инвестираш 100 хиляди долара в цех за регенериране на автомобилни и крупногабаритни гуми с машини от „Марангони“, Италия, даваш на местните по 5 долара да ти ги събират и носят на място, регенерираш ги и ги продаваш на цена към 70% от нова гума.
Бай Радо се изправи, разтвори ръце като Ким Чен Ун пред народните маси и рече:
- Точно такива идеи ми трябват! Идвай тук да ги правим!
Казах „ще видим“, върнах се в България и след по-малко от месец свалиха Тодор Живков, вихърът на демокрацията ни завъртя и не ми беше повече до Казабланка. На следващата година чух само, че директорът на „Пътна сигнализация" заминал на работа в Мароко.
Отидохме на посещение при тях, показаха ни халето и земята и вечерта ни поканиха на вечеря, както е редно. Бяхме около 8 души, четирима българи и толкова мароканци. Зад всеки застана прав по един келнер, а девети „обер-келнер“ общуваше с нас, защото тези стърчащите явно нямаха право на това. Сервираха големи чинии покрити със сребърни похлупаци, които бяха вдигнати едновременно от всички келнери по команда от „обера“. Оказа се, че отдолу ястието е почти нарисувано, защото на такива бизнес вечери аристократите явно знаят, че не трябва да отиват гладни.
Към края на вечерта оберът постави пред мен бутилка шампанско и посочи ъгъла на ресторанта, откъдето любезно ми кимна мъж на около 60 години с европейска физиономия и бяла коса, облечен в изискан костюм.
Излязохме от ресторанта, извиних се, че нещо съм забравил вътре, отдох направо към него; той това и чакаше – подаде ми визитка и направи жест да се обадя по телефона. В хотела му звъннах и човекът отговари на странен български език – смесица между езика на баба ми и сръбски. Попита ме дали може утре да ми прати кола в хотела да ме вземе, защото има нещо да говорим.
Сутринта в уговорения час пристига бял мерцедес с шофьор и ме води на среща с непознатия господин. Спира пред девететажна сграда с един вход на голям булевард, която все още не е довършена – на витрините на партера, явно предназначен за магазини, са изписани с бяла боя големи букви S. На челото на козирката над входа се мъдри странен надис: „Residence Crna Trava”
Завеждат ме на първия етаж над партера, където ме посреща домакинът – Мосю Радомир М.., който се оказва наш човек от село Црна трава, Сърбия, на границата с България и който ми предага да се обръщам към него с «Бай Радо». Кабинетът му - огромен, обзаведен с тежки дървени мебели от червено дърво, а на стената над бюрото виси портрет на краля - Хасан II.
Бай Радо сега не носеше официалния костюм от снощи, а скромна сива жилетка. Прие ме изключително сърдечно и започна разговора така:
- Аз съм българин от западните покрайнини. Докладваха ми, че наши хора са дошли тук да правят някакъв бизнес с местна фирма. Извиках те да ти кажа, че не знам какво искате да правите, но аз ви предлагам два пъти по-добри условия, за да го направите с мен!
След това изявление ме покани да се качим в неговия апартамент на последния етаж на сградата. Обширната тераса, обкантена с палми в големи дървени саксии, предлагаше впечатляващ панорамен изглед към морето, пристанището и града. Апартаментът с площ около 400 м2 представляваше абсолютен кич – всяко квадратче от гипсовите стени и тавани на многобройните стаи бяха гравирани във фигурки на птици и животни. Имаше отделна стая за папагал, който живееше в клетка с размерите на телефонна кабина - изработена от дърво, кристални задни стени и жълта метална решетка отпред. Баните, няколко на брой, бяха облепени с помпозни плочки, а на ръкохватките на смесителните батерии бяха нахлузени масивни метални гривни от жълт метал.
- Бай Радо, а? - попитах предпазливо, като посочих една гривна
- Аха, 22 карата - кимна той.
- Извинявай, но всичкото това нещо харесва ли ти?
- Глупости – отговори той – това съм го построил за продажба по вкуса на арабите. Те не купуват жилища на чертеж, а само готово строителство. Плащат добре, но искат преди това всичко да видят завършено.
След това бай Радо ми разказа своята история. Той бил „дюлгерин“ от село Црна трава (Черна трева)от бившите български земи в Западна Сърбия. На един шкаф имаше стара снимка, на която той като млад седи на стол, в черен костюм и бяла риза без вратовръзка, а до него от двете му страни стоят прави жена му и синът му, всички поставили чинно едната си ръка на рамото на бащата. Жената беше облечена в българска национална носия, с пендари и пафти. Югославският президент Йосиф Броз Тито тогава пускаше своите поданици да пътуват и работят в чужбина, за което те го боготворяха. Понеже в селото нямало работа, бай Радо „грабнал теслата“ и тръгнал на гурбет като зидар в чужбина. Пристигнал в Либия и се хванал да работи на някакъв строеж.
- Венце, - каза - най-мъчно ми беше да спестя пари за първата куча!
След като спестил пари да купи материали за строеж на една къща, взел някого да му помага, построил къщата и я продал. После уточни:
- Язе съм прост човек, не моем да сметам, моем само да умножавам по две.
Продал къщата с печалба от 100%, с парите купил материали за две къщи, наел още хора да му помагат, построил ги и ги продал по същата схема, като получил пари за четири къщи. Така се сложило началото на една проста геометрична прогресия, която го довела до положение, при което Бай Радо построил подземните бункери на Муамар Кадафи, като наел за подизпълнител „Техноекспортстрой“, България. Понеже бях работил три месеца в „Техноекспортстрой“, щях да падна под масата. Това беше елитната българска строителна фирма с хиляди изявени инженери и строители, които строяха в Либия болници, стадиони и какво ли не още! И точно тя станала подизпълнител на Бай Радо от Црна трава!
Следвайки простото си ценообразуване, бай Радо натрупал 80 милиона долара, които вложил в акции на „Фолксваген“ и „Даймлер-Бенц“. Хубаво, но в началото на 80-те години Муамар Кадафи го прихванали карастанчовите и започнал да арестува богати бизнесмени, да ги обвинява в смъртния грях, че са „против революцията“ да ги хвърля в затвора и да им конфискува имотите. В този период баща ми беше в Либия и когато се върна разказа, че негови приятели араби натоварвали жените и децата си на джиповете и бягали навътре в пустинята на палатки за няколко месеца, докато на Кадафи „му мине“.
Бай Радо бил предупреден, че е включен в списъка и решил да се спасява, но имал проблем – той плащал на охраната, а тя работела за тайните служби на Кадафи и го следвала неотлъчно. Затова един ден нашият натрупал в сейфа си в офиса 5 милиона долара в динари, които не успял да изнесе от Либия, извикал охраната и им казал: „Момчета, отивам до обекта, но никой от вас не искам да ме придружава. Ще стоите тук да си отваряте очите, защото вижте какво има тук“. Отворил вратите на сейфа и показал пачките. Онези се опулили и останали всичките до прозорците и вратите да пазят парите.
Оставен сам, Бай Радо отишъл с колата на летището, където го чакал съветски "агроном", който пилотирал "комбайн" „Миг-21“. Не попитах колко пари е броил на главния агроном с генералските пагони, който е разрешил операцията. Руснакът му дал да облече предварително приготвен пилотски костюм с неговия размер. Бай Радо бил предупреден, че зад задната седалка на изтребителя имало място само за малък куфар. Той го натъпкал с пари, две ризи и бельо. Когато излетели, попитал пилота – „Ти за къде си бе, момче?“ "Момчето" отговорило – „За Москва, но ще кацам в Прага да разреждам.“
Бай Радо слязъл на военното летище в Прага, пожелал на руснака всичко най-хубаво, отишъл на хотел и си подготвил следващото местожителство. Познавал цяла Северна Африка и можел да отиде на много места, но най-много му харесвало Мароко.
- В Мароко - продължи той - ти си чуждестранен инвеститор. Тук е рай за бизнеса. Трябва само на направиш две неща – първо – да закачиш портрета на краля над бюрото си и второ – да си плащаш данъците. Ти си кокошка, която снася златни яйца за кралската хазна. След това, ако някой нещо те закачи или ти създаде някакъв проблем, те си го прибират и го закопават в пустинята.
Така и направил бай Радо. Пристигнал в Казабланка, купил терен на централния булевард и построил блока „Резиденция Црна трава“ с по два апартамента по 200 м2 на етаж. Първата му работа след това била да продаде два от тях, единия – на кмета на града, а другия – на шефа на полицията. Не питах конкретно по колко ги е продал, но не вярвам да е било скъпо. Останалите ги дал под наем, а самият той се настанил в най-горния апартамент, един на цялата плоча, който още не беше продаден.
Точно тогава се появяваме ние от "Парфюмерия и козметика" България, да правим съвместно предприятие.
- Бай Радо - казвам – не може да ни предлагаш "два пъти по-добри условия" за нещо, което не знаеш какво е. Ние сме дошли тук да правим съвместно предприятие за отглеждане на жасмин и производство на етерично масло, което да продаваме във Франция. В този бизнес ние не умножаваме по две. Ако французите те оставят да спечелиш 10%, трябва да си щастлив, защото може и нищо да не спечелиш!
- Няма нищо, Венце, не ща повече да строя! Строителството е работа за прости хора. Искам да се занимавам с индустрия! Индустрия искам да правя!
- Бай Радо, - настоявам – зарежи тази работа с жасмина. Щом като искаш да се занимаваш с индустрия, ще ти дам по-лесна идея. Виж сега какво бие на очи тук в Казабланка. Сградите ви – прекрасни, улиците – също, чистота, палми, изобщо - рай. Само нещо ще ти избоде очите – пътните ви знаци на нищо не приличат – изрязали ги на ръка с ножица от тенекия, боядисали ги с червена боя и отгоре написали на Stop или каквото и да е там друго. Светофарите ви – едни такива - малки и едностранни – гледат само към пътя и шофьорите. Пешеходците трябва да си извъртат главите и да внимават кога ще светне червено към колите и тогава да пресекат улицата. В България нашите знаци са щамповани на машина, покрити са със светоотразително фолио 3М, светофарите ни са големи, гледат на три страни и са такива, както в Западна Европа. Кралят има ли резиденция в Казабланка?
- Има.
- По коя улица минава, когато идва?
- По тази.
- Добре, значи ето ти идея: Влагаш 10 000 долара и каниш българското предприятие „Пътна сигнализация“ да ти маркира пет километра от тази улица. От института по кибернетика и роботика ще ти направим „зелена вълна“. След това свикваш един митинг и тържествено подаряваш отсечката на братския марокански народ. Аз ще ти напиша речта. Ще кажеш, че Казабланка е перлата на Западна Африка и има огромен потенциал за международен туризъм, само дето остава едно нещо да се оправи – пътната сигнализация! След което, с помощта на комшиите от долните два етажа, ще спечелиш търга за оправяне на целия град.
Бай Радо зяпна, а аз се развихрих и продължих:
- Ще ти дам още една идея. Като пътувахме към цеха на мароканците видях, че покрай пътя са разхвърляни стотици автомобилни гуми, включително такива от камиони и трактори. Инвестираш 100 хиляди долара в цех за регенериране на автомобилни и крупногабаритни гуми с машини от „Марангони“, Италия, даваш на местните по 5 долара да ти ги събират и носят на място, регенерираш ги и ги продаваш на цена към 70% от нова гума.
Бай Радо се изправи, разтвори ръце като Ким Чен Ун пред народните маси и рече:
- Точно такива идеи ми трябват! Идвай тук да ги правим!
Казах „ще видим“, върнах се в България и след по-малко от месец свалиха Тодор Живков, вихърът на демокрацията ни завъртя и не ми беше повече до Казабланка. На следващата година чух само, че директорът на „Пътна сигнализация" заминал на работа в Мароко.